четвъртък, 29 май 2008 г.

RE: Януарско

Изгубена в собствено безверие
Се лутам като малка лудост в мрака...


Дееееее(б)иш.... пак опрях до края на семестъра. Нещата са по-зле от януарското....
Глупости, глупости, глупости... На никой не му се занимава, обаче „ние-сме-над-вас-и-ще-ви-чукаме-без-каквато-и-да-било-форма-на-лубрикант” върви с пълна сила. Две курсови ме чакат... обявила съм доста добра парична сума, ако някой се навие да ми ги напише.... Ама героите са уморени.
В сряда трябваше да правя някаква...ъм...презентация...за Прага. Правих някакво глупаво slidе-че до към 5 сутринта, останаха малко неща за дооправяне. Легнах си с идеята да стана към 8.30, да я довърша и да ми се махне от главата. Развръзката беше повече от банална. В един момент скочих рязко от леглото, усещайки, че е прекалено светло. Часът беше 11.30. Хех. На теория вече трябваше да съм в СУ и да съм я изнесла. Грубата реалност сочеше друго. Така екстремно се спихнах, че малко оставаше да тръгна да пресичам Цариградско пред Окръжна. Отгоре.
Друго да се оплача... Ах, да....контролни идат. И утре имам даже. Не съм чела. Нямам и намерение. И без това никакъв шанс нямам, соу - ще си отида на олимпийския принцип.
Остава само да се отпиша от невероятния своеобразен гвоздей на обучението си – The Grand Обиколна практика. (Поздрави, Циндиле:) , щото миналата година малките практики ми взеха здравето, акъла и ми нанесоха доста сериозна травма на дясното коленце, която още се обажда понякога.
И прочее диарии...
Ще ми се тук да разкажа някаква смешна история за баланс, ама пусто нямам такава под ръка.
Оня ден си намерих старото издание на Пътеводителя на галактическия стопаджия в един кашон на Славейков. Вкъщи имахме две, ама и двете потънаха някъде...
Вече си я имам отново. Мирише на библиотека. Стана ми драго...
Както е тръгнало, това ще се превърне в най-скучния пост до момента (това по личната ми класация де, ако случайно някой е заспал на предходен пост – нека не се свени да си признае)
И Веселина се спира, щото взе да мрънка прекалено. Аман от мене си.
Дам.

четвъртък, 15 май 2008 г.

All you need is...

Shhhh
Клиширана, поругавана, оплювана, отричана, мразена, желана....
И кой рече, че любовта е само зловещ прилив на хормони?
Вероятно. Но е единственото, което може да ти изпълни деня със смисъл.
Разпнете ме за това твърдение ако щете.
Но аз си вярвам.

четвъртък, 1 май 2008 г.

Losing my religion




So:
Онзи ден аз и my beloved минавахме покрай католическата църква (на задния изход на метрото на Сердика, как къде). Аз съвсем любопитно го придърпах към статуята на папа Йона Павел да видя какво пише на плочата под нея, когато изневиделица се появи момиче/девойка/жена, на видима възраст м/у 17 и 32 г. (кой ли би могъл да каже) и изрази желание да ни пита нещо. Аз бях готова да се усмихна любезно и да откажа, но така се стекоха нещата, че я оставихме. „Какви сте” – ни попита тя. „Добри хора” – отвърнах аз. (хаха) След доуточняващия въпрос за вероизповеданието ни, обяснихме, че сме убедени атеисти. „Ама защо?” – попита момичето. И тук последва обяснение, че хората уж са със свободна воля и могат да си избират дали да са християни и какъв тип, дали да се числят към друга религия или просто да не им вярват. „А не вярвате ли, че има една обща истина?” – продължи с безумните си въпроси девойката. „Не, разбира се. Каква обща истина?”. Кулминацията настъпи с нейния отговор „Ами например, че земята е кръгла...” Тук вече се позахилихме „А вие виждали ли сте я?” – попитах я. „А и преди няколко стотин години се е вярвало, че земята е плоска. Дори християни са избивали хората, твърдящи нещо различно” добави моят мил. „Не сте ли се замисляла каква може да се окаже земята след 100 г.? Може би съвършен куб?” – тук вече започнах да се ебавам. „Тогава всички ще трябва да умрем” – влезе в тона ми и милия. В този момент момичето сякаш се разсърди и съвсем неочаквано си тръгна без дума да обели. Ние свихме рамене и също се отправихме по задачки.
Интересен момент. Обсъждахме го после известно време. Сякаш и лека жал към девойката се прокрадна. Може би наистина искаше някой, не толкова цинично модерен в убежденията си, с който да си поговори за господ & co. Кофти късмет, че попадна на нас. Всъщност на мен. Изпитвам патологично желание да оспорвам всичко, което дори малко намирисва на святост от този тип.
И така.