Да взема да понапиша нещо...
То не, че нещо.
Неща много – кои измислени, кои безсмислени.
Цялата идея на хрониката се губи, след като не ми е интересна.
Накратко:
Един дразнител изчезна, роди се една преподавателка, която ще избие класа си след време (въпрос на съвсем малко – скоро се почва).
Сблъсках за по-малко от денонощие с човек, който се превърна в камъкът, изтласкал ме от коловоза, в който бях затънала от 100-тина години и намерих една основна част от себе си, която си мислех, че съм надраснала. (дрънки) Не, че преливам от щастие или цялост, но е хубаво да се срещна отново.
Сесия някаква, дребнави заядливи неумрели професори, драми и промени на работното място, пък Веселина сред всичко това е едно кълбо от прелестни емоции. И се чувства добре.
ПС: Съдбата понякога дава твърде буквални уроци
вторник, 10 февруари 2009 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
3 коментара:
Oбичам публикации, които само авторът разбира! :D
:)И аз така.
Когато обаче и авторът престане да се разбира, вече имаме проблем ;)
хаха, нда :)
Публикуване на коментар