Подгонена по пътища на мрачни бесове
“Къде си бе, красавице?” от демоните чувам.
Те канят ме на пого със сластни гласове –
Да сляза долу в тъмното и с тях да побесувам.
Пределно слаба съм – и няма да се спра
Отдавам се на всеки, който ме възбуди.
Какво от туй, че утре – някак на шега
За спомен ще остане мъртва пеперуда.
Разтворените устни сладнят ми като мед,
Езикът се заплита – злощастна имитация.
А половите органи – те както си е ред
Усилено работят за зла еякулация.
Нахвърляна със спомени за лепкава печал,
Сломена се отпускам – заспивам премаляла.
Ще върна до последно – кой каквото ми е дал
И все ще се окаже, че повече съм дала.
Подгонена по пътища на мрачни бесове,
Разкъсвайки безжалостно невинност на парцали,
Ще се отдам на всеки, щом ме призове,
Ще вземам после всичко. И ще дам раздяла.
сряда, 25 март 2009 г.
X
Интересно е...
Хм....как всъщност хората успяват да живеят с миналото си? Събития, които изскачат зад всеки ъгъл, безумни създания от някога-то, на чиито “копеле, колко яко беше”-бълнувания трябва да отговаряш (според етикета) – “Да ве, копеле. Вече нищо не е като едно време”. И как се получава този тънък момент с общуването с бившите? Имам предвид... как става така, че страстите, които са пропуквали подматрачната рамка в един момент се променят в кротки бирени запои и обсъждания на поредното завоевание на един от двамата. И като знаеш тъмните страни и цялата несъвършеност, при това научена по трудния начин, как можеш да гледаш безучастно на новия мамен субект, който по един или друг начин заема твоето място, от което най-често си избягал с бясна скорост...
Не ме разбирайте погрешно. Не мразя бившите си, поне не всичките. Но бога ми, с никой не се е получавало запазването на “приятелски” отношения по-далеч от два часа на бира веднъж на 3 години. И не искам този факт да се променя. Спътници за цял живот може и да има, но това се разбира чак накрая. През това време отклонилите се заслужават уважителен поздрав при случайно преплитане на пътеките (или скоростно пресичане на отсрещния тротоар, според зависи). Всичко останало са измами. Алтруистични прояви на добра воля, запазване на нечия чест, защото и ответната страна пази твоята по същите причини. А ако на кръстопът се сдържите и да не се ритнете по кокалчетата – поздравления.
Достигнато е нивото на освобождаване.
Купувам амнезия...
Хм....как всъщност хората успяват да живеят с миналото си? Събития, които изскачат зад всеки ъгъл, безумни създания от някога-то, на чиито “копеле, колко яко беше”-бълнувания трябва да отговаряш (според етикета) – “Да ве, копеле. Вече нищо не е като едно време”. И как се получава този тънък момент с общуването с бившите? Имам предвид... как става така, че страстите, които са пропуквали подматрачната рамка в един момент се променят в кротки бирени запои и обсъждания на поредното завоевание на един от двамата. И като знаеш тъмните страни и цялата несъвършеност, при това научена по трудния начин, как можеш да гледаш безучастно на новия мамен субект, който по един или друг начин заема твоето място, от което най-често си избягал с бясна скорост...
Не ме разбирайте погрешно. Не мразя бившите си, поне не всичките. Но бога ми, с никой не се е получавало запазването на “приятелски” отношения по-далеч от два часа на бира веднъж на 3 години. И не искам този факт да се променя. Спътници за цял живот може и да има, но това се разбира чак накрая. През това време отклонилите се заслужават уважителен поздрав при случайно преплитане на пътеките (или скоростно пресичане на отсрещния тротоар, според зависи). Всичко останало са измами. Алтруистични прояви на добра воля, запазване на нечия чест, защото и ответната страна пази твоята по същите причини. А ако на кръстопът се сдържите и да не се ритнете по кокалчетата – поздравления.
Достигнато е нивото на освобождаване.
Купувам амнезия...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
