The witch, the hat and I

- Вътре в тази шапка - тържествено каза тя - е една от тайните на нашия занаят. Ако не можеш да ми кажеш каква е тя, по-добре да спра да те уча, защото научиш ли веднъж тайната на шапката, връщане назад няма. Кажи ми какво знаеш за шапката.
- Мога ли да я подържа?
- Заповядай.
(...)
На пипане не беше странна и нямаше скрити джобове. Беше само типична шапка на вещица. Баба винаги я носеше, когато ходеше в селото, но в гората носеше само кожена качулка.
Тя се опита да си припомни откъслечните уроци, които Баба стиснато и беше преподавала. Не е това, което ти знаеш, а това, което другите хора не знаят. Магията може да е нещо правилно на погрешно място или нещо погрешно на точното място. Може да е...
Баба ВИНАГИ я носеше в селото. Както и голямото черно наметало, което със сигурност не беше вълшебно, тъй като по-голямата част от зимата служеше за одеало на козите и напролет Баба го изпираше.
(...)
- Мисля, че знам - най-сетне каза тя.
- Казвай тогава.
- Тя е нещо като в две части.
- Е?
- Тя е вълшебна шапка, защото ти я носиш. Но ти си вещица, защото носшиш шапка. Хм
- Така че... - подсказа и Баба.
- Така че, хората виждат, че идваш с шапка и наметало и знаят, че си вещица и затова магията ти действа? - каза Еск
- Точно така - каза Баба. - Нарича се Главология.

Еманципирана магия, Тери Пратчет

destiny

Колко мил хумор има в тая картинка :)
Placebo - Kings of Medicine

Nobody satisfied with being second best

Така се получава понякога. Избират някой друг на твое място. Second best. Уж това е прелестта на съществуването. Но това важи, докато си на първо място. После целият цинизъм на света не помага, поне като останеш насаме със себе си. Наистина ли струваш по-малко от другия? Наистина ли има по-добър, по-достоен, по-заслужил от теб? И с какво право, мамка му?!
Стараех се. Ама искрено. Но някъде, в някакъв момент стратегията се препъна, падна и се контузи, изкарвайки ме от играта завинаги. Или поне за толкова дълго, че е на практика същото. И какво се прави в такъв момент? Как се събират парчетата себеуважение, че пак от огледалото да те гледа ... кой?
Second best. Yeah, that’s me.
Обяснения.
Извинения.
Изяснявания.
Трябват ли?
Второто място е присъдено.
Победителят размахва медала си, раздава усмивки, маха на публиката. Тя аплодира екзалтирано, вярната групичка true фенове скандират оплюващо, но се сливат с общия одобрителен фон.
А second best се старае да се усмихва достойно, преглъща често, поглажда сребърното медалче и се успокоява, че е по-добре от нищо.
Нали уж печели най-добрият?
Истината е, че освен първото място, друго няма.
Измислици, глупави залъгалки за любители на почти благородни метали. На стълбицата си по-ниско и това е. Остава само най-добрия. По-добре се научи някак да живееш с това. Или ако не можеш – kill yourself. Никой няма нужда от втория най-добър. Освен ти самият, застанал на по-ниското стъпало, нужен на себе си, за да оцелееш. И да продължиш да живееш някак с второто място. Не първата награда - единственото, за което си се борил, искал, лишавал и, мамка му, блъскал до погубване. Защото вероятно и първият е блъскал много. Просто с едно усилие повече.
Милиметър или километър, победата си е победа.
Примири се.
И си вземи перхидрол.
Поне от глад няма да умреш така...

^-^

Авторитетите са илюзия.
Всичко е неинформираност, преклонение и свещен страх от "по-големия". И ако тази илюзия не се разчупи навреме, трепериш от ужас пред човек, който също трепери от ужас, че ще лъсне измамата.
Де да знаех това навремето… сега нямаше да се моля толкова горещо хлапетата, на които преподавам, да не достигат до това прозрение. Може да им го кажа всъщност, нека мине само държавния изпит ;)
Damn it, колко е фалшиво всичко...

клише

Подгонена по пътища на мрачни бесове
“Къде си бе, красавице?” от демоните чувам.
Те канят ме на пого със сластни гласове –
Да сляза долу в тъмното и с тях да побесувам.

Пределно слаба съм – и няма да се спра
Отдавам се на всеки, който ме възбуди.
Какво от туй, че утре – някак на шега
За спомен ще остане мъртва пеперуда.

Разтворените устни сладнят ми като мед,
Езикът се заплита – злощастна имитация.
А половите органи – те както си е ред
Усилено работят за зла еякулация.

Нахвърляна със спомени за лепкава печал,
Сломена се отпускам – заспивам премаляла.
Ще върна до последно – кой каквото ми е дал
И все ще се окаже, че повече съм дала.

Подгонена по пътища на мрачни бесове,
Разкъсвайки безжалостно невинност на парцали,
Ще се отдам на всеки, щом ме призове,
Ще вземам после всичко. И ще дам раздяла.

X

Интересно е...
Хм....как всъщност хората успяват да живеят с миналото си? Събития, които изскачат зад всеки ъгъл, безумни създания от някога-то, на чиито “копеле, колко яко беше”-бълнувания трябва да отговаряш (според етикета) – “Да ве, копеле. Вече нищо не е като едно време”. И как се получава този тънък момент с общуването с бившите? Имам предвид... как става така, че страстите, които са пропуквали подматрачната рамка в един момент се променят в кротки бирени запои и обсъждания на поредното завоевание на един от двамата. И като знаеш тъмните страни и цялата несъвършеност, при това научена по трудния начин, как можеш да гледаш безучастно на новия мамен субект, който по един или друг начин заема твоето място, от което най-често си избягал с бясна скорост...
Не ме разбирайте погрешно. Не мразя бившите си, поне не всичките. Но бога ми, с никой не се е получавало запазването на “приятелски” отношения по-далеч от два часа на бира веднъж на 3 години. И не искам този факт да се променя. Спътници за цял живот може и да има, но това се разбира чак накрая. През това време отклонилите се заслужават уважителен поздрав при случайно преплитане на пътеките (или скоростно пресичане на отсрещния тротоар, според зависи). Всичко останало са измами. Алтруистични прояви на добра воля, запазване на нечия чест, защото и ответната страна пази твоята по същите причини. А ако на кръстопът се сдържите и да не се ритнете по кокалчетата – поздравления.
Достигнато е нивото на освобождаване.
Купувам амнезия...

Няма заглавие

Да взема да понапиша нещо...
То не, че нещо.
Неща много – кои измислени, кои безсмислени.
Цялата идея на хрониката се губи, след като не ми е интересна.
Накратко:
Един дразнител изчезна, роди се една преподавателка, която ще избие класа си след време (въпрос на съвсем малко – скоро се почва).
Сблъсках за по-малко от денонощие с човек, който се превърна в камъкът, изтласкал ме от коловоза, в който бях затънала от 100-тина години и намерих една основна част от себе си, която си мислех, че съм надраснала. (дрънки) Не, че преливам от щастие или цялост, но е хубаво да се срещна отново.
Сесия някаква, дребнави заядливи неумрели професори, драми и промени на работното място, пък Веселина сред всичко това е едно кълбо от прелестни емоции. И се чувства добре.

ПС: Съдбата понякога дава твърде буквални уроци