Nobody satisfied with being second best

Така се получава понякога. Избират някой друг на твое място. Second best. Уж това е прелестта на съществуването. Но това важи, докато си на първо място. После целият цинизъм на света не помага, поне като останеш насаме със себе си. Наистина ли струваш по-малко от другия? Наистина ли има по-добър, по-достоен, по-заслужил от теб? И с какво право, мамка му?!
Стараех се. Ама искрено. Но някъде, в някакъв момент стратегията се препъна, падна и се контузи, изкарвайки ме от играта завинаги. Или поне за толкова дълго, че е на практика същото. И какво се прави в такъв момент? Как се събират парчетата себеуважение, че пак от огледалото да те гледа ... кой?
Second best. Yeah, that’s me.
Обяснения.
Извинения.
Изяснявания.
Трябват ли?
Второто място е присъдено.
Победителят размахва медала си, раздава усмивки, маха на публиката. Тя аплодира екзалтирано, вярната групичка true фенове скандират оплюващо, но се сливат с общия одобрителен фон.
А second best се старае да се усмихва достойно, преглъща често, поглажда сребърното медалче и се успокоява, че е по-добре от нищо.
Нали уж печели най-добрият?
Истината е, че освен първото място, друго няма.
Измислици, глупави залъгалки за любители на почти благородни метали. На стълбицата си по-ниско и това е. Остава само най-добрия. По-добре се научи някак да живееш с това. Или ако не можеш – kill yourself. Никой няма нужда от втория най-добър. Освен ти самият, застанал на по-ниското стъпало, нужен на себе си, за да оцелееш. И да продължиш да живееш някак с второто място. Не първата награда - единственото, за което си се борил, искал, лишавал и, мамка му, блъскал до погубване. Защото вероятно и първият е блъскал много. Просто с едно усилие повече.
Милиметър или километър, победата си е победа.
Примири се.
И си вземи перхидрол.
Поне от глад няма да умреш така...