Losing my religion

So:
Онзи ден аз и my beloved минавахме покрай католическата църква (на задния изход на метрото на Сердика, как къде). Аз съвсем любопитно го придърпах към статуята на папа Йона Павел да видя какво пише на плочата под нея, когато изневиделица се появи момиче/девойка/жена, на видима възраст м/у 17 и 32 г. (кой ли би могъл да каже) и изрази желание да ни пита нещо. Аз бях готова да се усмихна любезно и да откажа, но така се стекоха нещата, че я оставихме. „Какви сте” – ни попита тя. „Добри хора” – отвърнах аз. (хаха) След доуточняващия въпрос за вероизповеданието ни, обяснихме, че сме убедени атеисти. „Ама защо?” – попита момичето. И тук последва обяснение, че хората уж са със свободна воля и могат да си избират дали да са християни и какъв тип, дали да се числят към друга религия или просто да не им вярват. „А не вярвате ли, че има една обща истина?” – продължи с безумните си въпроси девойката. „Не, разбира се. Каква обща истина?”. Кулминацията настъпи с нейния отговор „Ами например, че земята е кръгла...” Тук вече се позахилихме „А вие виждали ли сте я?” – попитах я. „А и преди няколко стотин години се е вярвало, че земята е плоска. Дори християни са избивали хората, твърдящи нещо различно” добави моят мил. „Не сте ли се замисляла каква може да се окаже земята след 100 г.? Може би съвършен куб?” – тук вече започнах да се ебавам. „Тогава всички ще трябва да умрем” – влезе в тона ми и милия. В този момент момичето сякаш се разсърди и съвсем неочаквано си тръгна без дума да обели. Ние свихме рамене и също се отправихме по задачки.
Интересен момент. Обсъждахме го после известно време. Сякаш и лека жал към девойката се прокрадна. Може би наистина искаше някой, не толкова цинично модерен в убежденията си, с който да си поговори за господ & co. Кофти късмет, че попадна на нас. Всъщност на мен. Изпитвам патологично желание да оспорвам всичко, което дори малко намирисва на святост от този тип.
И така.